Кралиците не плачат

Бях само снежната кралица
в един студен, самотен свят
сред вълци- бялата вълчица,
но с поглед пъстър на ахат.

Във бели нощи- черни дири,
разкъсани души безброй.
За мен живота бе дайкири
с усмивка- лайм, но влезе той.

Бе земен, топъл и отнесен.
Дори целуна ми ръката.
Събуди в мене вълча песен-
той бе мъжът за мен- жената.

Ала усмивката ми плъзна
край себе си със жест небрежен.
Отмина, а във мен се смръзна
избликналият порив нежен.

Очите му кристално сини
се спряха на една брюнетка.
Тя бе на моите години,
но грозничка във крайна сметка.

Почти без грим и доста равна,
особено откъм балкона.
Наистина тя бе забавна,
навярно секси с микрофона.

Опитах се и аз да пея.
По вълчи вих, дори се смях,
но той си тръгна все пак с нея
и повече не го видях.

Коя бе тя и кой бе той?
А може би коя съм аз?
Преглъщам вълчият си вой-
кралиците не плачат с глас.