Когато снежно завали

Когато снежно завали
и стъпките и мръсното покрие
обичам нежно да боли
че бавно побеляваме и ние

Ръката ми измръзнала вземи
ръцете ти са винаги горещи
и с оня поглед пак ме погледни
забравен някъде на първите ни срещи

Все още

Извървях си пътеките
леките
и ми останаха стръмните,
а след белите нощи
все още
скитам изгубена в тъмните.
Неочаквани срещи
на свещи-
само в съня ми изгубени.
А очите ми, бездни
беззвездни,
плачат
във тъмното влюбени.
Със коси посребрени,
развени
тръгват си бели надежди.
От разрязани вени,
червени
залези в мене проглеждат.

Обичай ме

Обичай ме дъждовна и зелена ,
бъди южняка в закъсняла пролет
и ще разцъфна нежна, упоена…
Обичай ме! Очите ми се молят
да бъдем птици във любовен полет
и две слънца в измислена вселена.

Обичай ме прииждаща, гореща.
Бъди море, което ме поглъща,
бъди вълна ,която ме посреща,
издига ме и на брега ме връща.

Обичай ме !Обичай ме и просто
ще седнем на брега на времената,
ще бъдем като арката на моста-
ще имаме небе на рамената.

Нима е късно в тази късна пролет
за обич, за надежди и мечти?
Обичам те!В душата си се моля
да ме обикнеш някой ден и ти.

Кралиците не плачат

Бях само снежната кралица
в един студен, самотен свят
сред вълци- бялата вълчица,
но с поглед пъстър на ахат.

Във бели нощи- черни дири,
разкъсани души безброй.
За мен живота бе дайкири
с усмивка- лайм, но влезе той.

Бе земен, топъл и отнесен.
Дори целуна ми ръката.
Събуди в мене вълча песен-
той бе мъжът за мен- жената.

Ала усмивката ми плъзна
край себе си със жест небрежен.
Отмина, а във мен се смръзна
избликналият порив нежен.

Очите му кристално сини
се спряха на една брюнетка.
Тя бе на моите години,
но грозничка във крайна сметка.

Почти без грим и доста равна,
особено откъм балкона.
Наистина тя бе забавна,
навярно секси с микрофона.

Опитах се и аз да пея.
По вълчи вих, дори се смях,
но той си тръгна все пак с нея
и повече не го видях.

Коя бе тя и кой бе той?
А може би коя съм аз?
Преглъщам вълчият си вой-
кралиците не плачат с глас.

Любовта отлетя

Слиза нощ сенокосна
за сребърни лунни мечти.
Не успях да докосна
душата ти с тях. Тръгна ти.

Мисълта, острието
по змийски след тебе изсъска.
Ще полегнат в сърцето
като в гроб, по капака ще блъскат.

Колко нежни цветя
изпотъпка- и билката тайна.
Любовта отлетя
като еньовска нощ краткотрайна.

Нямам нужда от лек-
ще размахам на дълго косата.
Не излезе човек
затова си говоря с луната.

Като сън

Твоят утринен глас
като глътка кафе ме събужда,
а денят във анфас
и от упор от мен те прокужда.

Но дори да вали-
по чадър и в посоки различни.
Всеки ден ни дели
и ограбва със мисли себични.
А когато нощта
ни прикотка,
сме пак уморени
Като сън любовта
се изплъзва
с изстиващи вени.

Поточе

От тъмната утроба на земята
учудено, притихнало извира-
в очите му се плисва синевата
разкъсана от клоните над вира.

Душата му, по детска любопитна,
през камъните пътя си намира.
По бебешки е крачката му ситна-
в тревите се заплита и провира.

А по надолу има изненада,
но през глава се втурва и без страх,
във слънчева дъга над водопада,
искри с небесен, светъл, детски смях.

За малко само да почине спира,
да се погали в рошавият мъх,
а облаци изпрани пак простира
баща му-ей там онзи синкав връх.