Обичай ме

Обичай ме дъждовна и зелена ,
бъди южняка в закъсняла пролет
и ще разцъфна нежна, упоена…
Обичай ме! Очите ми се молят
да бъдем птици във любовен полет
и две слънца в измислена вселена.

Обичай ме прииждаща, гореща.
Бъди море, което ме поглъща,
бъди вълна ,която ме посреща,
издига ме и на брега ме връща.

Обичай ме !Обичай ме и просто
ще седнем на брега на времената,
ще бъдем като арката на моста-
ще имаме небе на рамената.

Нима е късно в тази късна пролет
за обич, за надежди и мечти?
Обичам те!В душата си се моля
да ме обикнеш някой ден и ти.

Любовта отлетя

Слиза нощ сенокосна
за сребърни лунни мечти.
Не успях да докосна
душата ти с тях. Тръгна ти.

Мисълта, острието
по змийски след тебе изсъска.
Ще полегнат в сърцето
като в гроб, по капака ще блъскат.

Колко нежни цветя
изпотъпка- и билката тайна.
Любовта отлетя
като еньовска нощ краткотрайна.

Нямам нужда от лек-
ще размахам на дълго косата.
Не излезе човек
затова си говоря с луната.

Като сън

Твоят утринен глас
като глътка кафе ме събужда,
а денят във анфас
и от упор от мен те прокужда.

Но дори да вали-
по чадър и в посоки различни.
Всеки ден ни дели
и ограбва със мисли себични.
А когато нощта
ни прикотка,
сме пак уморени
Като сън любовта
се изплъзва
с изстиващи вени.

Поточе

От тъмната утроба на земята
учудено, притихнало извира-
в очите му се плисва синевата
разкъсана от клоните над вира.

Душата му, по детска любопитна,
през камъните пътя си намира.
По бебешки е крачката му ситна-
в тревите се заплита и провира.

А по надолу има изненада,
но през глава се втурва и без страх,
във слънчева дъга над водопада,
искри с небесен, светъл, детски смях.

За малко само да почине спира,
да се погали в рошавият мъх,
а облаци изпрани пак простира
баща му-ей там онзи синкав връх.

Коте-моте

Коте-моте, пис, пис, пис.
Нося пилешко с ориз.
От крилцето има малко.
Не остана друго- жалко.

Нямам котешка храна.
Като теб съм- ей ме на.
Мама работи в чужбина.
Твоята къде замина?

Моя татко ме заряза.
Иска баба да набие.
Ще ме вземел, после казал.
Твоят, знам, поне не пие.

Искам с мен да дойдеш в къщи,
но пък баба ще се кара.
Не обичам да се мръщи,
че е болна вече, стара.

Хапвай! Хапвай черно коте.
Ще стоя и ще те пазя.
Мама в Кипър чак работи,
а къде е не ми каза.

Искам с тебе да отида.
Тя за тебе вече знае.
Искам много да я видя
Хапна ли си? Е, Това е.

Коте-моте, мое, сладко,
нямаш мама, нямаш татко.
Като мене си самичко,
но поне изяждаш всичко.

Тихо

Тихо момче във съня и нашепва
приказки тихи за тихи луни
Тя го сънува и с миглите трепва-
славей й пее, плете светлини.

Тиха усмивка, коси разпилени-
той я целува невидим и тих,
устните шепнат любовни вселени,
приказки бели във стих подир стих.

Векове

... щом сме толкова слаби и истински
и изобщо не сме като хората,
ще се скрием в солта на сълзите си...
Пък векът нека пада отгоре ни!

Barona38 (Ивайло Терзийски)


Този век се е срутил отгоре ни
като тонове черен асфалт
затова търсим своите корени
във изстиващ отдавна базалт.

Търсим огъня, които ни ражда
да пробием през смрад и боклук,
а душите ни бели са в сажди
като птиче във градски улук.

Не очакваме дъжд да ни плисне,
да преминем под цветна дъга,
портокалено слънце да висне,
и живеем във мрак и тъга.

А когато се будим удавени
във поредните чаши наслада
за да помним-от кал сме направени,
за да може душата да страда,

пак нагоре през тъмното лазим
пишем стихове бели и нежни,
а децата от болката пазим
за да имат души белоснежни…

И така до смъртта ще се борим
за да станем и ние на корени.
Де да имаше господ да спорим
или дявол да сурва отгоре ни.

Листопад

Листата се ронят,
въртят...
и се гонят,
но пътят е кратък,
след миг свобода
калта ги очаква,
дъждът ги оплаква,
отплуват нататък -
ни вик, ни следа...

Те бяха красиви,
шумяха щастливи
и пъстри, и ярки,
по клони небесни.
Кафяви, червени
и жълти, пембени,
със всякакви шарки
събуждаха песни.

Умират красиво...
И сякаш щастливо
се ронят и гонят,
шумят и танцуват...
Те нямат въпроси,
мечти златокоси...
Такъв е законът -
до смърт се целуват,
живеят, до края...
Не питат за рая.

Две капки

Две капки танцуват…
танцуват и съскат…
Червената плоча на дансинга
бавно ги пие…
Дори да се слеят
отчаяно, дръзко…
Две капки танцуващи
някога бяхме и ние.
Сега сме мъглица,
която се стели,
до атом размесени,
сякаш душа във душата,
прохладно, уютно
във времето спрели,
пристигнали просто.
Къде да вървим по-нататък.

Чужбина

Рисувам те, но образът се губи,
със облаците бавно отпътува,
а вятърът със сенките се люби
и шепне ми, че ти не съществуваш.
За себе си ме иска. Пак косите
опитва поривисто да разроши.
Дали ще ми изпие и сълзите
и ще отвее мислите ми лоши?

От вятъра сега не ме ревнувай.
Във скайпа ще очаквам вечерта ни.
Ти образа ми също нарисувай
и ще почувствам топлите ти длани

Безполезно е

Безполезен е допирът днес във пресечната точка-съдба

и е сложно дори невъзможно да кажа почукай и влез.

Срещу вятъра трябва за двама без дъх всеки ден да греба.
Безнадеждно е- имаш нашийник, а аз нямам нужда от пес.

По-добре си върви и се свий на кравай пред камината в къщи. 
Затова не е нужен кураж ще намериш жена и вечеря,

а каквото вземал си от мен, е подарък, на нея го връщай. 

Може би те обичам, но няма да пращам по тебе потеря.